Появата на първородния ни син беше голямо психологическо изпитание за мен. Желан, очакван, плод на щастлив петгодишен брак, той предизвика болезнено и бурно рушене на установените ми вътрешни граници. От първия час на живот той настойчиво налагаше промяна, на която аз упорито и отчаяно се съпротивлявах. Резултатът беше една сериозна следродилна депресия, която продължи почти до шестия месец. Учехме се с бебето един върху друг на родителство и съжителство. Доста години след това ми трябваха, за да се освободя от чувството на вина, че синът ми е преживял в такива дози моите страхове, неувереност, отчужденост от него, плах майчински инстинкт. Учехме се да се обичаме един друг. И накрая се научихме:-)). Винаги казваме в семейството ни, че синът ни ни научи да бъдем родители. Това си пролича при раждането на дъщеря ни, с която нещата бяха съвсем различни- никаква депресия, силна и здрава емоционална връзка още от самото начало, едно спокойно отглеждане. Тогава казах, че първото дете е своеобразен експеримент, а второто вече е за разкош. Истината е, че разкошът идва с третото.

Струваше ми се, че след като бяха изминали шест години от раждането на дъщеря ни, и след като и двете деца бяха навлезли в много приятния етап на по-голяма самостоятелност, сме отвикнали от грижите за едно новородено бебе. Оказа се, че междувременно сме станали още по-организирани, по-спокойни, по-зрели. От момента, в който влязохме с бебето вкъщи, се почувствах сякаш винаги така сме живяли, сякаш Галина винаги е била с нас. Не изпитвам съжаление за свободното време преди тя да се роди, нито от временното си затваряне вкъщи, нито от ангажираността, която носи кърменето. Всичко е страшно нормално, адекватно, естествено. Гледам на нея като подарък от Господ, защото тя изпълни мечтата ни за многодетно семейство.Чувствам се, сякаш съм отворила нова страница в живота си,сякаш са пречистили и подновили всичката кръв в тялото ми. Живея с нея час за час, не правя планове за деня, върша каквото успея да свърша- ако не успея, го оставям за друг път. Когато е плачлива и нервна, го приемам като нещо нормално; когато е спокойна и спи, си почивам и отделям време за себе си. Децата ми страшно много помагат- те проявяват такава любов, внимание и грижа към сестра си, че ми разтапят сърцето, като ги гледам. Те не приемат бебето като някаква досадна придобивка, а като нова радост в ежедневието си. Никога нямаше да разбера какво е щастието да имаш повече деца, ако не се беше появила нашата Галинка.